Страници

Интересни YouTube канали

ВИНАГИ ЛИ Е ПРАВ УЧИТЕЛЯТ?

 


 

 

Винаги съм вярвал, че да бъдеш учител е призвание, което се състои от огромна доза талант и голяма доза знания и умения за комуникиране. Също така, винаги съм считал, че учителската професия е една от най-важните и отговорните в едно общество, защото учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери. За съжаление явно малко хора споделят моето мнение, съдейки по заплащането и отношението към много от преподавателите в България, но това е друга тема. Не винаги е прав, но в повечето случаи трябва да прав, защото така му се губи реномето.

  Всъщност, чудесно е когато човекът, който реално упражнява учителската професия, разполага с необходимите качества.

             Най-напред, много е важно създаването на „идеалния урок” да започне с неговото планиране. При изграждането на плана трябва да се вземат предвид многo фактори – като започнем от външните, понякога дори независещи от преподавателя например размери на учебното помещение, осветление, отопление, разположение на чиновете и учебната дъска, разположение на аудио и видео техниката – това са фактори, които не бива да бъдат пренебрегвани, тъй като именно атмосферата и комфорта на обучаваните са в основата на хубавия урок! 

            Следва да разгледаме и да вземем предвид личностните фактори (възраст, интереси, социално-психологически особености на обучаваниете и пр. подробности, свързани с техния характер, с които учителят се запознава постепенно в процеса на работа). И най-накрая сме готови да започнем работата по същинското планиране на урока си. То, от своя страна, си има своите тънкости, разбира се, но това е една отделна и много обширна тема, която ще разгледаме друг път.В тази връзка ми се иска, по-скоро, да обърна внимание на личностните качества, които създават образа на „иделния” или пък на „досадния” учител в очите на учениците. Знам, че страшно много е изписано по темата, и вместо да повтарям вече известни факти, аз избрах да цитирам два интересни, забавни и преди всичко компетентни (по мое мнение) източника.

 Започвам с качествата на „добрия” учител.

ИДЕАЛНИЯТ УЧИТЕЛ

             „Когато си представям идеалния учител, не правя разлика дали е мъж или жена, млад или възрастен, красив или не толкова (в общоприетия смисъл на думата). За мен учителят е този, който просвещава децата и изгражда характера им. Идеалният учител прелива от обич към децата, знае какво чувстват и мислят и е търпелив. Знае как да седи правилно на катедрата си, но и на чиновете до учениците си. Усмихва се искрено и докосва гърбовете на децата, като споделя с тях както радостите, така и проблемите им. Хитро затваря очи при техните номерца и хвали дори и най-малките им успехи. Доброто познаване на предмета, който преподава, е важна част от неговия образ. Добрият учител се съсредоточава върху същественото и пропуска безмислените подробности, като по този начин прави урока по-интересен. Загърбва егоизма си и оставя личните проблеми извън класната стая. Занимава се с всеки от учениците си поотделно. Не се държи като „абсолютен авторитет”, а прави така, че детето само да достигне до това, което иска да му предаде. Не насърчава наизустяването, а цели изграждането на критично мислене у учениците си. Приема евентуалните грешки, както своите, така и на учениците си. Следователно, добрият учител е като една огромна прегръдка, в която се събират поколения и поколения ученици. Не забравя никога малките им имена, независимо колко години са минали. Интересува се от изборите, които правят, и наблюдава развитието им, знаейки, че най-важното му задължение е да им помага да станат по-добри и по-значими личности от него самия!!”

НЕИДЕАЛНИЯТ УЧИТЕЛ

             Темата на предходната част беше „Идеалният Учител”. За съжаление, не всички са такива и ще бъде интересно да хвърлим един поглед и на някои качества, присъщи на „неидеалният” му колега. Докато за характера на добрия учител почерпихме вдъхновение от едно детско есе, по темата за „досадния” ще се позабавляваме с хумора на професионалистите. Както отбелязах в началото, аз самата вярвам, че да бъдеш учител е изкуство, с което човек се ражда.

Отношение към работата

             Не се оплакваш, но винаги търсиш някое друго свободно място. Човек трябва непрестанно да се бори, за да се развива. Не се старай да отиваш навреме на работа, по-добре е изобщо да не отидеш. Какво друго би направило учениците по-щастливи от това да нямат часове? Не взимай работата си присърце. В живота има толкова други по-важни и приятни неща.

Подготовка за часа

            Никога не подготвяй уроците си предварително! Това унищожава въображението и желанието за творчество в час. Следвай учебника – в него всичко е казано. В никакъв случай не си и помисляй да носиш нагледни материали и предмети в класната стая. Те само отвличат вниманието на учениците от учебника. Не се опитвай да следваш някаква програма. Какъв е смисълът – възможно е изобщо да не се получи. Просто импровизирай.

В класната стая

            Никога не се усмихвай! Това ще развали репутацията ти. Няма нужда да се обръщаш към учениците по име. Звучи твърде лично. Вместо това, можеш да използваш други обръщения, като „Хей, ти” или „Младата дама с шините”, „Момчето с очилата, ей там” и др. Би могъл просто да посочиш, да използваш контакта с очи, или нещо подобно. Това несъмнено ще освежи атмосферата в класната стая. Никога не питай учениците за домашното! Може да се почувстват неловко, ако не са го написали. Не сменяй мястото си в класната стая! Най-добре да се окупираш зад катедрата и да останеш седнал и неподвижен до края на часа. Така учениците винаги ще знаят къде да те намерят, в случай, че се нуждаят от теб. Работи винаги само с най-добрите! Какъв е смисълът да включваш и онези, които напредват по-бавно? Най-вероятно нещо ще объркат и само ще ти загубят времето. Важно е учениците да научат наизуст граматическите правила, спреженията на глаголите и склоненията на съществителните.

            Давай им огромни списъци с думи, които те никога няма да употребят! Та нали езикът е това – граматика и лексика. Нека учениците превеждат непрекъснато от и на чуждия език. Какво по-полезно упражнение от това? Никога не давай на учениците да слушат автентична реч на чуждия език. Това само ще им отнеме от времето да превеждат полезни текстове. Колкото до говоренето – то възниква като естествен резултат от заниманията с лексика, граматика и превод, така че какъв е смисълът да го упражняваш в час? Важното е да се „препуска” по материала – колкото повече материал преподадем – топлкова по-добре! Никога не се съобразявай с темпото на усвояване на учениците. Наложи им своето темпо на работа! Нали ти си „шефът”? Никога не поощрявай учениците. Никога не им казвай, че се справят добре. Никога не употребявай думата „Браво!”. Ами, разбира се - това не е възпитателно! Пиши си спокойно текстови съобщения или играй игрички на телефона си по време на час. Няма значение какво ще си помислят учениците, така или иначе и те го правят постоянно.

Има случаи, при които, ао не е следил новините от последния час, мобе да не знае, че някоя държава си е сменила името, че владетел на някоя държава е абдикирал и др. под.

            Приключвам темата с хубавата поговорка „С какъвто учител седнеш, такова четмо и писмо ще научиш” или „Какъвто учителят, такъв и ученикът”. Оказва се, че учителят е най-важният фактор при обучението.

 

Използвана литература

https://uchiteli.bg/interesting/idealniqt-i-neidealniqt-uchitel/372

ПРЕДИМСТВА И НЕДОСТАТЪЦИ НА ДИСТАНЦИОННОТО ОБУЧЕНИЕ


 

 

            Дистанционната система на обучение е бъдещето на обучението. То предлага на курсистите безстресова алтеернатива на традиционните учебни часове. Дистанционната форма на обучение, с всичките си плюсове и приемущества създава нови и удобни възможности за обучение на все повече хора.

            Онлайн обучението е метод за дистанционно обучение с помощта на Интернет технологията и компютър/таблет/смартфон. Ние, както и други образователни институции по света, сме взели инструментите на електронно обучение.

            А в същност какво представлява дистанционното обучение? То е процес на взаимодействие между ученик и учител на разстояние, като същевременно се запазват всички компоненти, присъщи за обучението (цели, съдържание, методи, организационни форми, учебни помагала) и използване на специфични технически средства (Интернеттехнологииили други интерактивни среди). По друг начин накратко може да се каже, че Дистанционното обучение е независима форма на обучение, използвайки информационните технологии като основно средство за комуникация и за обучение.

            Дистанционното обучение има следните предиства и те са:

·        По-ниски разходи на обучение - Курсистите не плащат пътувания, не наемат жилища и тн.

·        Намалено време за обучение - Пести време за предвижване или дупки и паузи в учебния график

·        Възможност за планиране на вашия график - При дистанционното обучение никой няма да ви каже какво, къде, кога и как да запомня, четете, пишете, научавате. Вие сами планирате натовареността си, съставяте график и избирате списък с теми

·        Няма значение къде се намирате - Друг град, друг регион или дори  друг континент - днес изобщо няма значение къде се намирате. Основното нещо е компютър и интернета. Майките с малки деца, хората с увреждания, трудноподвижните, хората в карантина, лицата, които се намират в отдалечени населени места, където не се предлагат обучение имного други групи могат да се включат в дистанционна форма на обучение

·        Подходящо за индивидуално обучение - Дистанционното обучение е подходящо за онези, които не обичат претъпкани места и претъпкани стаи, обичат да са облечени в любимата си пижама и на удобния диван. Благодарение на познатата и уютна среда, производителността се подобрява. Може да учите както Ви харесва: да седите, да лежите, дори да стоите на главата си.

·        Подобряване на качеството на обучението чрез използване на съвременни технически средства, електронни нагледни материали, снимки, графики и висококачествени видеа и други

·        Обучение в най-удобното темпо - Не е нужно да се притеснявате, че изоставате от колегите си с материала. Можете да се върнете към трудния въпрос по всяко удобно време и да пропуснете лесната тема, отделяйки време за важни въпроси

·        Възможност за комбиниране на обучението с основната дейност - Най-мотивирани курсисти биха могли да се запишат едновременно няколко курса наведнъж. Принципите на дистанционното обучение позволява да се учи едновременно с натоварен работен график, който имате. Единствените изисквания за това са наличието на високоскоростен интернет и малко свободно време за обучение

·        Високи резултати от обучението - Тенденциите за дистанционното обучение показват, че този тип обучение не отсъпва на нищо и в много отношение дори надминава традиционното посещение чрез присъствени лекции. Благодарение на самостоятелната работа,  курсиста помни много по-добре и много по-задълбочено разбира учебния материал и го прилага на практика. Интересът от учене се "подхранва" от използването на съвременните технологии

·        Разнообразие от средства за комуникация с учители - Можете да поддържате комуникация както онлайн, така и офлайн (мобилни телефони, имейл и други)

·        Достъп до учебни материали - Методическата система за дистанционно обучение е проектирана по такъв начин, че студентът или ученикът да имат достъп до обширните онлайн материали по всяко време с учебници, статии, видеа и други материали, необходими зо изучаване

·        Спокойна атмосфера - За да попълни своите текущи тестове, курсиста изпитва по-малко стрес и безпокойство, отколкото ако те са присъствени. Няма възможност за субективна оценка на знанията: лошото настроение на учителя, външен вид, социалния статус на ученика или представянето по други предмети няма да повлияят на цялостната оценка на предмета

·        Индивидуален подход - Можете индивидуално да роботите с преподавателите си - модерните системи на дистанционното обучение позволяват да получите индивидуално отношение и отговор на въпросите си. В традиционните форми на присъствени лекции в зала с голям брой курсисти това е рядко, би могло да се случи, тъй като преподавателят не може да отдели време на всички

Недостатъци при дистанционната форма на обучение

·        Ограничения на скоростта на връзката - Когато скоростта на връзката е малка това директно се отразява върху възпроизвеждането на звука, видеото и големите картини. Такива ограничения могат да предизвикат дълго чакане при downwold и така да попречат на учебния процес. Проблемът може да бъде голям при обществения Интернет за масово ползвоне, където има голям трафик на информация и връзката е по-бавна. В местата,  където има Интернет, обикновенно скоростта на връзката е голяма.

·        При дистанционното обучение се губи живото общуванетто с преподавателя и може да предизвика трудности в учебния процес

·        Дистанционното обучение с Интернет изисква повече време и пари за разработване, отколкото обикновенно се очаква - Като всяко нововъведение, опитът и прилагането на дистанционното обучение с Интернет изисква понякога повече разходи, отколкото се очакват в началото

·        Не всеки предмет може да се изучава с компютър - Обучението чрез компютър не е подходящо за някои дисциплини, където се изиква повече общуване мужду хората. Такива предмети са примерно: учебни практики в Селскостопанските училища, практика на студенти по Медицина и други.

 

 

Използвана литература

https://www.dalgoletiebg.com/%D0%B4%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0/

 

https://www-it.fmi.uni sofia.bg/courses/elearning/OsnovniVuprosi/distancionno_obuchenie.html

СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ ТРАДИЦИОННИТЕ И НЕТРАДИЦИОННИТЕ МЕТОДИ НА ВЪЗПИТАНИЕ

 


1. СЪЩТНОСТ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИТЕ МЕТОДИ

Методите на възпитанието творят процесуалната страна на технологията на възпитанието, придават му динамика и заедно със съдържанието са неговото ядро. Поради това същността им фокусира усилията на поколения педагози.

В теорията на възпитанието съществуват няколко подхода за определяне същността на методите.

Същността на методите на възпитанието се свежда до начин, средство, път, инструмент, к които се реализират целите на възпитанието. Това е най-широко застъпеният подход; той подхранва логическа ограниченост при определяне методите на възпитанието – определение в кръг, което не съдържа нова информация за явленията; има само етимологичен смисъл.

Разкриване същността на методите чрез дейността, в която се въвличат чрез тях възпитаника (възпитателният колектив) и възпитателя (възпитателният фактор). Привържениците на този подход изхождат от твърдението, че методът винаги се отнася до някаква дейност и показва как се извършва тя. Всяка дейност предполага група от видове действия.

Методите се определят като един от основните компоненти на системата – педагогическа дейност. Те са комплекси от взаимосвързани действия на двата активни субекта на възпитанието, които се извършват в такава последователност и с такива средства, че да осигоряд постигането на конкретната възпитателна цел, като част от общата (глобалната) цел на възпитанието.

Различните подходи към същността на методите на възпитанието пораждат твъде големи различия в класификацията им. Така например Л. Станоев обособява четири групи методи:

-                    заинтригуващо – приобщаващи;

-                    насочващо – репродуктивни;

-                    затвърдяващо – обогатяващи;

-                    съдействащо – творчески.

Ще бъдат разгледани съдържателно четири такива обособили се цялости във възпитателната практика: убеждаването, упражняването, одобрението и неодобрението.

УБЕЖДАВАНЕТО, като метод на възпитанието предполага взаимодействие, което повлиява на съзнанието, чувствата и волята на възпитаника. Неправилно е методът да се именува убеждение, след като неговото изграждане е целта, към която са насочени начените, чрез които се убеждава. Убеждавам – това значи, че карам някого да се съгласи с мен с помощта на думи, доводи, доказателства. Убеждаването има много съществено значение за възпитанието, но не бива да се универсализира.

- БЕСЕДАТА е основен начин за убеждаване –  тя е въпросно отговорна форма на разясняване, докато при разяснението като начин за убеждаване се ползва повече монолигична реч. Беседите осмислят нравственият опит на учениците, формират правилен критерий за оценяване и самооценяване на поведението. Беседите могат да бъдат колективни и индивидуални. Необходимо е те да са съобразени с интересите на учениците, да се провеждат циклично като засягат една основна тема от нейните разнообразни аспекти.

- ДИСКУСИИТЕ – начин за убеждаване чрез спорове, противопоставяне на мнения и разсъждения.  Подходящи са за по-големи ученици, защото за тях е необходима по-дълга и сериозна подготовка. Темата на дискусията трябва да е актуална, да засяга въпроси, които силно вълнуват учениците. Особенно съществено е дискусията да завърши с компетентно обощение, което да насочи вниманието към положителното и допусканите грешки в споровете и изказванията.

- ЛЕКЦИЯТА –   друг  начин за убеждаване, чрез който основно се изясняват група въпроси, отнасящи се до определена тема. Прилага се при по-големите ученици. За предпочитане е темите да бъдат предложени от самите слушатели, а лекторът предварително да е запознат с вълнуващите ги въпроси. Това дава възможност чрез лекцията да се активизира опитът на възпитаниците, да се правят анализи с цел да се посочат положителни и слаби страни в поведението им върху основата на богат теоритически материал.

- ВНУШЕНИЕТО е начин на въздействие, което се прилага предпазливо и само в случаи, когато децата (учениците) не са в състояние да разберат смисъла и значението на известна истина, не са още достатъчно критични. Силата на внушението зависи от авторитета на възпитателя. С този начин не бива да се злоупотребява, защото той малко убеждава, а въздейства по силата на подсъзнателни механизми, предразполага към автоматизиране на поведението.

УПРАЖНЯВАНЕТО – предимно метод на формиране на поведението. Докато чрез убеждаването се създават условия възпитаникът да изгради у себе си ръководни принципи, въгледи, убеждения, то упражняването прави възможно тяхното проявление.   В процаса на изпълнението на поръчението у възпитаниците се изграждат взаимоотношения на отговорност, взаимопомощ, сътрудничество, формират се редица морално-волеви качества. Съревнованието е осъществимо при конктретни показатели, срокове и реално отчитане. То повишава обществената активност на учениците, внася оживление в съвместната дейност, активизаира волята и чувствата.

Особен начин, чрез който възпитаниците упражняват и демонстрират своята възпитаност е ситуационният метод. Самото наименование показва, че той предполага описание на реална ситуация от живота, типична за даден вид човешка дейност, към която възпитаникът да изрази отношение или да действа, като изхожда от предварително избрана роля .

ОДОБРЕНИЕТО И НЕОДОБРЕНИЕТО КАТО МЕТОДИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО

Понякога човек не може да остане безразличен към мнението, оценката на тези, които го заобикалят. Когато в тази оценка преобладават положителните елементи, които утвърждават съпричастност към извършеното, тя се именува- одобрение; ако е негативна нейната насоченост и се преследва прекратяването на действието по определен модел – неодобрение. Одобрението създава чувството за удовлетвореност, подтиква към положителни понататъшни действия, предпазва от нарушаване на установените правила. Той укрепва вярата в собствените сили изисква желание за усъвършенстване. То подхранва самочувствието, говори за обществено признание, когато оценката е от овластено за това лице и олицетворява уважение и взискателност към личността.

-Конкретните начини, чрез които се изразява одобрението са потвърждението, похвалата, поощрението, наградата. Потвърждението правилността на определена постъпка (съгласието с нея) може да се изрази само с лека усмивка, кимване с глава, “благ поглед” с думите “добре”, “така”, “много съм доволен”. Похвалата е по-висша форма на одобрение и най-често има публичен характер – пред класа, родителска среща, със заповед на директора, която се чете пред всички класове на училището. При похвалата е важно не само да се демонстрира задоволството от работата или постъпката, а да се подчертае нейната положителна стойност. Наградата – най-висока положителна оценка, се връчва при по-особени тържествени случаи – завършване на училище, юбилей, тържествени годишнини.

-Наказанието- както одобрението не винаги се изразява с награда, така и неодобрението не при всички случаи трябва да се свързва с наказанието.

Наказанието показва на ученика (възпитаника), че неговите действия не са неограничени, че те се определят от интересите на колектива – класа, училището, семейството, обществото. Ученикът трябва да изпита чувството на неудовлетвореност от наказанието. Такова чувство възниква, когато накава авторитет – личност или колектив. Необходимо е накзанието да подтикне към анализ на постъпката или поведението, да се остави достатъчно време за размисъл и самооценка. Наказанието няма за цел да причини физическа болка (страдание), но то трябва да предизвика неприятни преживявания.

За метода на “взрива” – Специален метод на превъзпитание, обоснован и резултатно ползван в систамета на А. С. Макаренко. Когато действието на другите методи няма положителен резултат (ефект), когато на педагога не му се отдава да върви постепенно към положителни промени в личността, тя се “взривява”. “Взривът”  е начи с рязка мярка да се разруши, да се “взриви” лъжливата позиция, която се е изградила у възпитаника. Това се осъществява не с наказанието. Рязката мярка не е задължително свързана с отрицателни преживявания, лишения, а обратно има преди всичко положително съдържание. Нейни отличителни черти са: неочакваност и висок емоционален заряд.

Думата “метод” е от гръцки произход и означава начин, път за определена цел, способ на действие. В педагогически дискурс понякога методът на възпитанието се свързва с начина, по който се осъществява възпитателния  акт. Изборът на конкретния метод е сложна ориентация към съответния механизъм (инструмент) за най-пълноценно осъществяване на възпителното намерение. Методите на възпитание до голяма степен определят и възпитателните стилове: авторитарен, демократичен, либерален и т. н. Въпреки че възпитателни актове се свързват с използването на конкретен метод на възпитание, обикновено във възпитателната практика се говори за групи (набор) от методи.

Може да се каже, че осъществяването на възпитанието изисква разностранното влияние  на различни начини на въздействие. В съвременната педагогическа литература същността на възпитателните методи се свързва с педагогическата проекция на обективните фактори на социалната действителност, които трансформират личността. Чрез педагогическата трансформация влиянието на факторите на социалната действителност навлиза в активната зона на педагогическо значимото социално-ценностно действие. То се осъществява чрез педагогически коментар (тълкуване) на социално-ценностните реакции. Взависимост от трансформациите на основните за възпитанието социални фактори. Н.Щуркова определя стратегическите възпитателни методи, от които зависи цялостната организация на живота на детето, тъй като имат факторен характер  това са:

  • Методи на организация на възпитаващата среда
  • Методи на организация на възпитателната дейност т.е. взаимодействие на детето със средата
  • Метод на организация на осмислянето от детето на разкриващия се пред него живот.

Основните стратегически методи се диспозицират в тактически методи за възпитателно въздействие,който формират отношението към обкръжаващата среда.чрез методите на въздействие педагога моделира това отношение като регулира, иницира и придава на формите му културни очертания.

В педагогическия арсенал са налице три основни метода за възпитателно въздействие: убеждаване, упражняване и педагогическо оценяване, чието приложение е в полето на педагогическите технологии. Названията им имат особена педагогическа семантика и професионален смисъл, който не винаги съответства на непосредственото лексикално значение. Конкретното същностно-съдържателно многообразие на тези методи се разкрива чрез следните разновидности:

  • Методът на убеждаването се осъществява чрез действията и на педагога: съждение; аргументация; мнение, съобщение за лично отношение и самочувствие; съобщение за общоприети културни правила и норми; разкриване на вътрешния смисъл на случващото се.
  • Методът на упражняването се свързва с реалните практически действия на детето, които осигуряват изявата (видността) на неговото отношение и формират съответните поведенчески умения. Той се осъществява чрез: пример; молба нещо да се извърши или промени; показ-инструкция, включен в контекста на някаква съвместна дейност; специален тренинг, отработващ определени поведенчески навици; игра с правила; традиционно-ритуално оформяне на определени
    правила на поведение; заповед за определено действие в екстремални ситуации
  • Методът на педагогическото оценяване се представя чрез две разновидности - открита и скрита. Те се различават не само по начина на изявата си, но и по своята ефективност. Откритата педагогическа оценка се осъществява чрез типични и имплицитни за педагогическото ежедневие начини на действие. Това са: поощрението и наказанието. Поощрението се осъществява чрез: одобрение,похвала; награда; благодарност; отличие (звание). Наказанието има аналогични изяви с противоположна посока на оценъчната скала: забележка; лишаване от нещо (удоволствие); осъждане (мъмрене); предупреждение и изключване от системата на общуване или групата, вт. ч. отучебно-възпитателната институция. Скритата педагогическа оценка има по-висок заряд на ефективност, тъй като стимулира изявата на субективната самостоятелност на детето. В съвременната възпитателна практика тя се свързва със следните разновидности: „Аз - съобщение" - огласяване на собственото преживяване и състояние („Аз винаги/никога/обикновено..."). „Ти - съобщение" - огласяване на предполагаемото състояние на детето („Ти навярно...");  „естествено последствие" - неизбежен развой на обстоятелствата, в които детето се включва като резултат от собственото си поведение; възлагане на оценъчни пълномощия; отложена във времето оценка.

Осъществяването на възпитателния акт се провокира и определя от конкретната възпитателна ситуация. Съдържанието на възпитателните методи се разкрива чрез и във влиянието на специално организираната среда и взаимодействията в нея (конст­руираната възпитателна реалност). На практика това се осъществява чрез :

  • непосредственото влияние на възпитателя върху възпитаника;
  • създаване на специални условия , ситуации и обстоятелства, които принуждават възпитаника да промени отношението си, да изрази своя позиция, да прояви характера си;
  • общественото мнение на референтната група, на значим и авторитетен завъзпитаника друг, на средствата за масова информация;
  • съвместна дейност на възпитателя с възпитаника, общуване, игра;
  • процесите на обучение, самообразование и предаване на информация,
    социалният опит в семейния кръг, приятелското и професионалното общуване;
  • народните традиции, фолклорното творчество, художествената литература и  други изкуства.

2. КЛАСИФИКАЦИЯ НА МЕТОДИТЕ ЗА ВЪЗПИТАНИЕ

Приложението и въздействието на възпитателните методи е комплексно. Използването на определени групи от методи (похвати, техники) е в непосредствена зависимост от педагогическата ситуация, личността на възпитаника и опитността на педагога. В този смисъл всяка класификация на възпитателните методи е условна. Съвременната интерпретация на проблема у нас може да се представи обобщено чрез две основни позиции (гледни точки), отразени в университетските учебници. Втората визира методите като компонент на възпитателните технологии. От позициите на системния подход методите се обосновават във взаимовръзка с целта, задачите и съдържанието на възпитанието. Като основна характеристика  се посочва вариативният им характер, който „произтича от сложността, от многоаспектността на педагогическия процес и от взаимодействието на компонентите в системата. Възпитанието се мисли като сложна динамична система, чиито управленски етапи определят и класификацията на възпитателните методи. Те се определят в четири основни групи:

  • Методи за проектиране на възпитателната дейност - проучване на училищната документация, на тестове, разговори с родителите и учителите и др.
  • Методи за организиране и провеждане на възпитателната дейност: разговор, беседа, дискусия, пример, упражнение, игра, превключване, убеждение, самоанализ, самопреценка, самопоощрение, самопринуждение, самовнушение,автотренинигидр.
  • Методи за регулиране, коригиране и стимулиране на възпитателната дейност: поощрение, наказание, похвала, доверие, споделяне на отговорността, съчувствиеи разбиране и др.
  • Методи за преценка на възпитателната дейност (диагностични): наблюдение, анкета, социометрия, педагогическа ситуация, кръстосани характеристики, оценка на компетентните съдии, самоанализ, самроценка и др.

Другата позиция анализира трудностите и противоречията по отношение на дефинирането и класификацията на възпитателните методи и акцентува върху типичното опростяване на връзката между метод и резултат чрез оценяването на различните ефекти, които може да постигне едно и също възпитателно действие (похват). Методът се представя като съвкупност от похвати, всеки един от които може да се прилага за постигане на различни цели. Като илюстрация на основната теза се сочат похватите : разясняване, доказване, оборване, личен пример, иронизиране, осъждане, демонстриране на огорчение. Предлага се класификация, основана на следните принципи :

1.  Приема краен брой методи -три: убеждаване, поощряване и накп

2.  Методът се разглежда като понятие, с което се обозначава съвкупност от сродни похвати. Всеки похват изразява неговата същност. Съвкупността от похватите т. е. всеки от тях, води до сходен резултат.

3. Всеки от похватите на всеки метод има и други ефекти. Когато педагогът реализира даден похват може да постигне основната цел, но може и да не я постигне - похватът може да прояви друг ефект.

4. Наличието на много ефекти показва, че мястото на всеки похват в рамките на един метод не е единствената му позиция. Така се преодолява едностранчивото разбиране, че за постигането на определен резултат съществува  един подходящ метод

5. Всички разсъждения около класификацията показват, че за практически нужди вниманието следва да се съсредоточи върху истинската същност на похватите за възпитание. Названието на метода, който обединява логически сходните похвати е подробност. На практика възпитателят извършва конкретно действие, за да разреши възникналата педагогическа задача, а другото име на действието е именно похват.

Традиционниметоди за възпитание

Традиционните методи за възпитание се основават на принципите на класическата педагогика за силата на възпитателното въздействие и приучването на детето към нравствено-поведенческия модел на възрастните. Прототипите на най-древните възпитателни методи, които и днес имат своите съвременни проекции са: примерът, убеждаването, приучването поощряването, наказването.

Примерът е типичен възпитателен метод, основан на значим и убедителен образец за подражание. Той е особенно ефективен за малките ученици, които се респектират от авторитета на учителя, на родителя, на герои от художествената и аудио-визуалната реалност. В качеството си идеал (идол) примерът е един от най-притегателните и влиятелните образци за подражание особено в тинейджърската възраст, когато стремежът към постигане на образи на значим друг е компонент при постигане на психосоциалната идентичност.

Убеждаването е възпитателен метод, който е насочен към формирането на определени качества на личността и се основава на влиянието върху разума, волята на възпитаника. Той се осъществява чрез разказ, беседа, дискусия примери от художествената литература и др.

Приучването (упражняването) се основава на система от упражнения, чрез които се демонстрира желано просоциално поведение и се решават нравствени. По пътя на повторението (проиграването) и самоорганизирането се постига филтриране на привички за поведение, които съответстват на приети (позитивни) възпитателни модели.

Поощряването се свързва преди всичко с чувството на удовлетворение, което утвърждава емоционално постъпките на възпитаника. Чрез него се стимулира позитивното поведение и стремежът към одобрението на другите. Разновидности на поощрението са похвала, награда, прощаване на постъпка (грешка). То е особено позитивен метод, с потенциал за формиране на старателност, отзивчивост.

Наказването е един от най-древните възпитателни методи. То снижава негативните дайствия на детето и коригира поведението му чрез осмисляне на допуснатите грашки. Наказването е метод с превантивен характер, насочен към позитивно преосмисляне и конструктивна корекция на деструктивното поведение. То изключва моралното унижение и физическите страдания, макар че историята на възпитателната практика познава и особено драстични наказателни примери. Еволюцията към хуманизиране на самото наказание във възпитателната практика всъщност определя и особеността на този метод. Може да се каже, че отношението към него определя и модела на педагогиката, и съответните модели на модерната организация на възпитанието. Мишел Фуко изследва метаморфозата на наказателните методи и чрез анализа на смекчаването на наказанието като „техника на властта" представя „как човекът, душата, нормалният или ненормалният индивиддублират престъплението като обекти на наказателното действие и как един специфичен начин на принуда поражда човека като обект на знание за един дискурс с „научен" статут".

Съвременната „диспозиция" власт- знание се характеризира с всеобщ паноптизъм, дисциплиниране и нормиране. На практика отношенията на властта пронизват институциите - училището, семейството, клиниката, затвора и чрез определени стратегии осигуряват дисциплинирането на обществото. Според Фуко дисциплинината е тип власт, „модалност на упражняването на властта", която включва ансамбъл от инструменти, техники, способи, нива на приложение, мишени; тя е една „физика" или една „анатомия" на властта, една технология”. Поета от различните институции и държавния апарат, дисциплината се движи от затворените инстанции към генерализирания и „безкрайно генерализуемия" принцип на „паноптизма". Така се формира дисциплинираното общество и се проедолява социалната „карантина" на властовите отношения, които се разпространяват до някои от отдалечените (и малки) елементи. Основни инструменти за това са надзорът и нормализацията (властта на Нормата), с които човечеството стъпва в модерното общество. „Тенденцията е знаците, които бележат статуса, привилегиите, принадлежността да бъдат заменени, или най-малкото към тях да бъде добавена една система от степени на нормалност, означаващи принадлежността към едно хомогенно социално тяло, но служещи сами по себе си за класифициране, йерархизиране и разпределяне на рангове. В някакъв смисъл нормализиращата власт налага хомогенно и индивидуализира, като позволява измерването на отклоненията, определени на равнища, фиксирането на специалности и оползотворяването на различията чрез поставянето им във взаимна зависимост".

Главна роля в този процес има изпитът. Според М. Фуко той е „един нормализиращ поглед, надзор, който позволява окачествяване, класифициране и наказване" (пак там). Така изпитът съчетава както техниката на надзираващата йерархия с нормализиращата санкция, така и отношенията на власт с отношенията на знание. Изпитът прави „индивидите видими по начин, който позволява тяхното диференциране и санкциониране" и затова „във всеки дисциплинарен диспозитив изпитът е крайно ритуализиран”. Констатацията на Фуко, че училището се превръща в апарат за непрекъснато изпитване (сравняване, измерване,санкциониране) отдава значимото и на значението, което този факт има за епистимологичното „отприщване" на педагогиката, респективно науките за възпитание и тяхното научно функциониране.

4. Нетрадиционни методи на възпитание

Съвременността и безпокойствата на модерното научно-педагогическо познание провокират използването на различни нетрадиционни методи за възпитание. Все по-голямо значение придобиват методите, които влияят върху екзистенциалната сфера на личността. Един широко приложим в това отношение метод в голям потенциал за саморефлексия, е т. н. метод на дилемите, провокиран от известните нравствени дилеми на Л. Колбърг. Най-общо методът се състои в утвърждаване на морални дилеми, основани на принципа на справедливостта. Те могат да се формулират от всеки учител, родител или от самите деца, при условие, че се спазват следните изисквания:

  • Да  има отношение към реалния живот;
  • Да бъде ясна и разбираема;
  • Да бъде незавършена;
  • Да включва два или повече въпроса с нравствено съдържание;
  • Да предлага избор на вариантни решения, които поясняват възможния натурализъм в поведението на „главния герой".

„Драма-дилема" е друг метод, който е основан на използването на театралното изкуство (драмата) за решаване на проблеми и конфликти с деца и възрастни. Използва основните принципи и похвати (техники) на психодрамата, но има своя  специфика и по-изявен „педагогически" характер. За разлика от психодрамата това не е предимно терапия, а метод за самоусъвършенстване, осъществчван чрез т. н. театрална среща (5,118). Той е насочен към психологически моралния човек, но „обременен от комплекса на разнообразни проблеми, грижи, конфликти" (пак там). Методът акцентира предимно върху проблема и по този начин театралната игра се превръща в инструмент за решаване на конфликти и способ за самоизразяване. Главен герой (актьор) може да бъде всеки от участниците, а център на срещата е обща за групата дилема. Участниците се сменят и по този начин „превръщат конкретното решение в едно от възможните. Така за сметка на театралната импровизация или наблюдаването на това, което се случва от залата ще помагаме на всеки, който е дошъл на срещата да разшири репертоара на поведението си, да изпробва върху себе си разнообразни идеи и начини на действие. Дилемата от тясно лична история се превръща в своеобразен експериментален полигон, придобива чертите на универсален опит".

Третият метод е свързан със съвременното възраждане на „класическата" психоаналитична педагогика и практическото приложение на психоанализата в педагогиката. Това е така наречената психоаналитично-педагогическа възпитателна консултация за деца и родители. Методът е особено ефективен за работа както по преодоляване на детските конфликти, детската агресивност, оказване на помощ за т. н. „трудни" деца, така и при ресоциализация на непълнолетни правонарушители, при обучението на деца в болничните заведения и др. Основополагащо е разбирането, че проблемите на децата и родителите са взаимосвързани и не могат да се разглеждат изолирано. Методът се осъществява чрез индивидуални (отделни) и групови консултации. Подготвените специално за това психоаналитични педагози (психоаналитични-педагогически консултанти) могат да изпълняват и ролята на „домашен педагог" (помощник). Домашният педагог е помощник по възпитателните проблеми, който „не само делегира професионална отговорност, но знае, кога именно в консултирането трябва да бъде привлечена и трета персона" (8,240). Основен технологичен инструмент е разяснението, разабира се не като психоаналитично тълкуване, а като особено- действено изменящо и инициативно знание. Психоаналитично-педагогическата възпитателна консултация има четири етапа:

1. Изясняване и разясняване на основната проблема. Цел: да се награвят родителите (възпитателите) вътрешно свободни, така че да биха могли да изменят своите възпитателни позиции.

2. Да се разбере детето и да се реконструират (биографични, етиологични) взаимовръзки между вътрешния и външния свят. Цел: да се прояви този полезен опит и тези преживявания, които могат (отново) да открият пред детето шансове за благополучно развитие.

3. Така да се промени обектното отношение на родителите (възпитателя) към детето, че радостта, любопитството уважението и търпимостта да могат да встъпят на мястото претоварването, упреците, очакванията, които будят страх преносите. Тук особено значение придобива работата над позицията „отговорности за вината". Цел: (ново) придобиване на способността да се идентифицират със собственото си дете, а също и способността за проникновение и разбиране на своите отношения с него.

4. Да използват тази способност за разбиране за това да осигурят чрез съответстващи действия внедряването в реалния живот изводите от диагностичните разяснения, а също и да съдействат за придобиването от детето на определен “важен опит".

Методите за възпитание са действеният инструментариум, чрез който се е осъществява възпитателният акт и се постигат възпитателните задачи. Практическото им използване се съобразява с възрастта на възпитаника, спецификата на ситуацията и сферата на въздействие (естетическа, нравствена, религиозна, интелектуална и т. н.). Възпитателните методи са обвързани с жизнения свят на човека и  през различните му етапи  се модифицират и променят в зависимост от възпитателния дефицит. При възрастните хора методите се включват в арсенала от стратегии на оказване на помощ в процесите на социализация, на адаптация към промените в корекция на поведението и взаимоотношенията.

            Друг метод това е метода на Мария Монтесори. Той представлява:

            Според известния метод Монтесори обучението и възпитанието на децата трябва да започне преди 3-годишна възраст като най-общо този метод се случва без манипулиране на поведението чрез наказания и награди. А главната цел на метода Монтесори е свързана с общуването – между деца и възрастни, между деца и деца. То се разделя на няколко етапа. Тези етапи са следните.

·  от 0 до 3 години – време, в което се развива детската душевност, която се влияе от тази на възрастните;

·  от 3 до 6 години – детето се влияе най-често от онези възрастни, които са най-близо до него чисто душевно;

·  от 6 до 12 години –  детето расте без промени;

·  от 12 до 18 години – в този етап се случват промени, свързани с растежа и те доста наподобяват онези промени от етап 1 (0-3г.); Този етап го делим условно на два подетапа:

·  от 12 до 15 години;

·  от 15 до 18 години;

Как може да се приложи метода на Мария Монтесори в училище?

            За да бъде приложен в училищна среда, методът Монтесори изисква предварителна подготовка. Разбира се, лесно е да се наложи като начин на обучение и възпитание, защото дава резултати и помага на децата да стават по-добри ученици и личности. Първо, учебната стая трябва да е светла и приятна. Няма ограничения за децата – могат да се движат свободно из стаята. Често, акцентът в обучението е насочен върху самообучението. Тоест, децата се учат как да ползват материали. Учителите им показват и оттам нататък децата сами работят по тях, изследвайки основно с допир, тъй като е доказано, че развитието на мозъка е свързано с двигателните умения при децата.

Важно е да запомним, че всяко дете учи по различен начин и е важно да му дадем възможност да се учи, използвайки своето темпо и своите методи за себепознание.

Мария Монтесори извежда 19 принципа, които са водещи за успеха на метода Монтесори. Те са следните:

1. Децата се обучават с помощта на предмети от заобикалящия ги свят.
2. Дете, което е критикувано често, като порасне се превръща в съдник и критик на всички останали.
3. Детето се учи да цени себе си и другите, ако често е хвалено.
4. Агресивните деца често са расли в такава среда.
5. Бъдете честни с детето си – то ще се превърне в добър и честен човек.
6. Срамежливо и плахо е дете, което често е било осмивано.
7. Ако осигурите чувство за сигурност на вашето дете, то то със сигурност ще вярва в другите.
8. Ако често порицавате вашето дете, то ще изпитва чувство за вина.
9.  За да разбере какво е самоуважение, детето трябва да среща одобрение.
10. За да се научи на търпение, трябва да сте снизходителни.
11. Детето ви ще изгради доверие към вас, ако често прекарвате приятно време заедно.
12. За да открива любовта, нужно е детето да е заобиколено от приятелство и добронамереност.
13. Без значение дали присъства, или отсъства, не говорете лошо за детето. .
14. Ако се концентрирате върху развиването на положителни качества у детето, то няма да остане място за негативни.
15. Винаги слушайте децата и им отговаряйте.
16. Уважавайте своето дете, дори когато греши. Всичко е поправимо, а и носи ценни уроци.
17. Помагайте на деца, които са в търсене, но бъдете незабележими за онези, които всичко са намерили.
18. От съвсем малко помагайте на детето да открие своите способности, проявявайки търпение, разбирателство и обич.
19. Показвайте се в инаги в най-добрата светлина, когато възпитавате детето. Защото то винаги ще ви има за пример.

 

Използвана литература

https://www.studentskigrad.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=999:2011-06-02-06-33-35&catid=82:2011-03-24-21-06-18&Itemid=116

https://comsed.net/blog/%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%81%D0%BE%D1%80%D0%B8/